USS Dayton (CL-78)

USS Dayton (CL-78)

USS Dayton (CL-78)

USS Dayton (CL-78) was laid down as a Cleveland class light cruiser, but was completed as an Independence class aircraft carrier. The name was originally assigned on 28 December 1940, almost exactly one year before she was laid down on 29 December 1940 at the New York Shipbuilding Co. After the Japanese entry into the war it was decided to complete a number of the Cleveland class cruisers as Independence class light aircraft carriers. The Dayton was one of the chosen ships and on 31 March 1942 she was renamed as the USS Monterey (CVL-26). She was launched as a carrier on 28 February 1943 and commissioned on 17 June 1943. The name Dayton was reassigned to the Cleveland class cruiser CL-105 which entered service just in time to take part in the final series of raids against the Japanese Home Islands.


Dictionary of American Naval Fighting Ships

Dayton (CL-105) was launched 19 March 1944 by New York Shipbuilding Corp., Camden, N.J. sponsored by Mrs. H. Rueger, and commissioned [at the Philadelphia Navy Yard on a very snowy] 7 January 1945, Captain P. W. Steinhagen in command.

Dayton arrived at Pearl Harbor 15 May for training, and reached San Pedro Bay, Leyte, 16 June to join the 3d Fleet. On 1 July she sortied with the Fleet for the final strikes along the Japanese coast, screening the fast carrier task groups and conducting shore bombardments. She entered Tokyo Bay 10 September, and except for a brief period of upkeep at Eniwetok, remained on occupation duty until 7 November when she got underway for San Pedro, Calif., arriving 19 November.

Dayton sailed from San Pedro 24 January 1946 and arrived at Pearl Harbor 6 days later en route to Japan. Her orders were changed and on 7 February she sailed to join the Atlantic Fleet, conducting training at Guantanamo Bay on her way to Norfolk, her assigned home port.

On 3 February 1947 Dayton sailed from Norfolk for a tour in the Mediterranean, exercising off Malta, and paying calls, including a diplomatic visit to Istanbul, Turkey, then sailed again to the Mediterranean, acting as flagship for Commander, Naval Forces, Mediterranean, for part of this deployment from which she returned to Boston 30 November. Following local operations from Newport and another cruise to the Mediterranean between 9 February and 26 June 1948, Dayton was placed out of commission in reserve at Boston 1 March 1949.


American light cruiser USS Dayton (CL-78) 1941-1942 and light aircraft carrier Monterey (CVL-26) 1942-1971

Laid down by New York Shipbuilding Corporation, Camden, New Jersey, USA as the Cleveland light cruiser Dayton (CL-78) on 29 December 1941, reclassified CV-26 on 27 March 1942, launched by Mrs. P.N.L. Bellinger on 28 February 1943, commissioned on 17 June 1943, reclassified CVL-26 on 15 July 1943, decommissioned on 11 February 1947, recommissioned on 15 September 1950, decommissioned on 16 January 1956, reclassified AVT-2 on 15 May 1959 and sold to be broken up in May 1971.

Cleveland-class consisting of the Cleveland (CL-55), Columbia (CL-56), Montpelier (CL-57), Denver (CL-58), Amsterdam (CL-59), Santa Fe (CL-60), Tallahassee (CL-61), Birmingham (CL-62), Vincennes (CL-64), Pasadena (CL-65), Springfield (CL-66), Topeka (CL-67), New Haven (CL-76), Huntington (CL-77), Dayton (CL-78), Wilmington (CL-79), Biloxi (CL80), Houston (CL-81), Providence (CL-82), Providence (CL-82), Manchester (CL-83), Buffalo (CL-84), Fargo (CL-85), Vicksburg (CL-86), Duluth (CL-87), Anonymous (CL-88), Miami (CL-89), Astoria (CL-90), Oklahoma City (CL-91), Little Rock (CL-92), Galveston (CL-93), Youngstown (CL-94). Buffalo (CL-99), Newark (CL-100), Amsterdam (CL-101), Portsmouth (CL-102), Wilkes-Barre (CL-103), Atlanta (CL-104), Dayton (CL-105), Fargo (CL-106) and Huntington (CL-107). The Newark (CL-108), New Haven (CL-109), Buffalo (CL11), Wilmington (CL111), Vallejo (CL112), Helena (CL113), Anonymous (CL-115), Roanoke (CL-114), Tallahassee (CL 116), Cheyenne (CL117) and Chattanooga (CL118), are usually described as part of the Fargo-class. preceded by the St. Louis and Atlanta-classes and succeeded by the Fargo-class (a modified Cleveland-design. Of the originally 52 planned ships were 9 converted and completed as the Independence-class light aircraft carriers and 2 with an altered design were part of the Fargo-class. There were totally 29 commissioned of which the Galveston was completed as a guided missile cruiser and 5 others later converted into the Galveston and Providence-class guided missile cruisers.

Technical class specifications of the Cleveland-class. With a displacement of 11.932 (standard)-14.358 (maximum) tons and as dimensions 180 (waterline)-185,42 (over all) x 20,22 x 7,6 (maximum) x 34 (height) metres or 600-608.4 x 66.4 x 25 x 113 feet. The machinery consisted of 4 General Electric geared steam turbines and 4 boilers supplying 1000.000 shop allowing with the 4 screws a speed of 32,5 knots. With a speed of 15 knots was the range 8.640 nautical miles. Crew numbered 1.255 men (including 70 officers). The armour consisted of a 8,3cm/3.25�,7cm/5” thick belt, a 5,1cm/2” thick deck, 12,7cm/5” bulkheads with the gun turrets, barbettes and conning tower protected by respectively 3,8cm/1.5” (rear)-7,6cm/3” (roof and sides)-17cm/6.5 (face), 15cm/6” and 5,7cm/2.25”-12,7cm/5”. For the 4 floatplanes they could take with them were 2 catapults situated on the stern available. Main armament consisted of 4x3-15cm/6” guns /47cal Mark 16 guns and the secondary armament of 6x2-13cm/5” /38 cal anti aircraft guns, to which a large number of 4cm/1.6” and 2cm/0.79” anti aircraft guns were added.

Independence-class consisting of the Independence (CVL-22), Princeton (CLVL-23), Belleau Wood (CVL-24), Cowpens (CVL-25), Monterey (CVL-26), Langley (CVL-27), Cabot (CVL-28), Bataan (CVL-29) and San Jacinto (CVL-30).

General technical specifications of the Independence-class. Displacement of 11.000 (standard) tons and as dimensions 190 x 21,8 (hull)- 33,3 (over flight deck and projections) x 7,9 metres or 622𔄀” x 71𔄀” x 109𔃼” x 26. Steam turbines supplying 100.000 shp allowing a maximum speed of 31,5 knots. The armament consisted of 26-4cm Bofors guns. Carried in October 1944 24 F6F Hellcat fighters and 9 TBM Avenger torpedo bombers. Crew numbered 1.569 men.


USS Dayton (CL-78) - History

11,000 Tons
622' 6" x 109' 2" x 26'
26 x 40mm AA guns
20 x 20mm AA guns
45 aircraft

Ship History
Built by New York Shipbuilding Corp., Camden, New Jersey. Laid down on December 29, 1941 light cruiser USS Dayton CL-78. On March 27, 1942 reclassified as CV-26 and renamed USS Monterey four days later. This was the third US Navy vessel to be named USS Monterey, after the Battle of Monterey.

Launched on February 28, 1943 sponsored Mrs. P. N. L. Bellinger. In May 1943 part of the pre-commissioning detachment included Lt(jg) Gerald Ford, future U.S. President who would serve as assistant navigator, Athletic Officer, and antiaircraft battery officer.

Commissioned June 17, 1943 with Captain Lestor T. Hundt in command and reclassified as CVL-26 on July 15, 1943 and had a after shakedown cruise then departed Philadelphia transiting the Panama Canal to the Pacific.

Wartime History
On November 19, 1943 supported the amphibious landings on Makin. On December 25, 1943 as part of Task Group 37.2 (TG 37.2) her carrier aircraft took place in raids against Kavieng. Next, supported the American landings at Kwajalein and Eniwetok until early February 1944.

During February 1944 to July 1944 joined Task Force 58 (TF 58) and her aircraft flew missions against the Caroline Islands, Mariana Islands, New Guinea and the Bonin Islands. During June 19-20, 1944 participated in the Battle of the Philippine Sea.

Afterwards, departed for Pearl Harbor for overhaul then departed on August 29, 1944. On September 3, 1944 participated in strikes against Wake Island. Afterwards, joined Task Force 38 (TF 38) and participated in strikes in the southern Philippines and the Ryukyu Islands. During October through December 1944 supported the American landings at Leyte and Mindoro.

During December 1944 Monterey entered Typhoon Cobra, with winds over 100 knots that lasted for two days and caused several aircraft to break loose and fires in the hanger deck. In January 1945 arrived at Bremerton, Washington for overhaul.

Rejoined Task Force 58 (TF 58) and supporting Okinawa operations and striking Nansei Shoto and Kyūshū during May 9, 1945 to June 1, 1945. Afterwards, joined Task Force 38 (TF 38) for air strikes during July 1, 1945 until August 15, 1945 against Honshū and Hokkaidō. During World War II, Monterey received eleven battle stars for World War II service. In total, her aircraft sank five enemy warships, and damaged others. She was responsible for the destruction of thousands of tons of Japanese shipping, hundreds of planes, and vital industrial complexes.

On September 7, 1945 embarked troops at Tokyo Bay then departed across the Pacific back to the United States arriving at New York on October 17, 1945 and remained until October 27, 1945 to participate in Navy Day Fleet Review.

Postwar
Assigned to "Magic Carpet" duty to transport U.S. servicemen back to the United States, and made several voyages between Naples and Norfolk. Decommissioned on February 11, 1947 and was assigned to the Atlantic Reserve Fleet, Philadelphia Group.

Korean War
On September 15, 1940 recommissioned for the Korean War as a training vessel. On January 3, 1951 departed Norfolk, Virigina to Pensacola, Florida, where she operated for the next 4 years under the Naval Training Command, training aviation cadets, student pilots, and helicopter crews. During October 1-11, 1954 participated in a humanitarian mission in Honduras. On June 9, 1955 departed Pensacola to join the reserve fleet. Decommissioned on January 16, 1956. On May 15, 1959 reclassified AVT-2 in Philadelphia, PA.

Fate
During May 1971 sold for scrap and scrapped.

Contribute Information
Are you a relative or associated with any person mentioned?
Do you have photos or additional information to add?


Dayton

On stardate 57752.6, the Rubidoux had been invaded by a space entity that fed on energy, Dayton and her crew shut down power to the Rubidoux so that the entity attacking them wouldn't be able to feed.

Later, the USS Cerritos, under the temporary command of Captain Amina Ramsey, found the Rubidoux adrift in space, and an away team from the Cerritos beamed to the Rubidoux in environmental suits, where they found Dayton and her crew hiding in the cargo bay. During the rescue, Dayton lost control of herself and began panicking, so Beckett Mariner had to knock her out in order to evacuate her and her crew to the Cerritos before the entity consumed the whole ship. ( LD : " Much Ado About Boimler ")

After a while, Dayton was given command of the USS Solvang, a new California-class starship. The Solvang was attacked by Pakleds, and her entire crew, including Dayton, was killed. ( LD : " No Small Parts ")


USS Dayton (CL-105), 1945-1962

USS Dayton, a 10,000-ton Cleveland class light cruiser built at Camden, New Jersey, was commissioned in early January 1945. She reached the western Pacific in June 1945, in time to participate in surface gunfire and carrier air strikes against the Japanese home islands. After Japan's mid-August capitulation, Dayton operated in the Far East supporting occupation efforts. She went to the U.S. West Coast in November 1945 and headed back toward Japan in late January 1946. However, before she arrived the cruiser was instead transferred to the Atlantic Fleet, her home for the remainder of her active service. During February-November 1947 Dayton deployed to the Mediterranean Sea, where she served as a flagship. She made a second MedCruise in February-June 1948. Decommissioned at Boston, Massachusetts, in March 1949, USS Dayton was part of the Reserve Fleet there and at Philadelphia, Pennsylvania, for the next dozen years. She was stricken from the Naval Vessel Register in September 1961 and sold for scrapping in April 1962.

On a day like today. 1700: Russia gives up its Black Sea fleet as part of a truce with the Ottoman Empire.

1758: British and Hanoverian armies defeat the French at Krefeld in Germany.

1760: Austrian forces defeat the Prussians at Landshut, Germany.

1776: The final draft of Declaration of Independence was submitted to US Congress.


1812: Marine Lt. John Heath became the first casualty of the War of 1812.


1861: The Confederate Navy began the reconstruction of the ex U.S.S. Merrimack as ironclad C.S.S. Virginia at Norfolk.

1863: Confederate forces overwhelm a Union garrison at the Battle of Brasher City in Louisiana.

1865: Confederate General Stand Watie surrenders his army at Fort Towson, in the Oklahoma Territory.

1884: A Chinese Army defeats the French at Bacle, Indochina.

1933: The Navy's last dirigible, the USS Macon, is commissioned.


Съдържание

През септември 1939 г. избухва войната в Европа, всички договорни ограничения отпадат и, за да не се губи време, вместо нов проект, е решено да се вземе като основа проекта на крайцера „Хелена“, усилвайки неговото тежко зенитно въоръжение. Големият брой построени крайцери в никакъв случай не е свидетелство за качествата на конструкцията, това е военновременна потребност, за количество единици [4] .

В много справочници се срещат грешни, често фантастични данни за тези крайцери. Така например им се приписва наличието на брониран пояс от първата до последната кула, две броневи палуби: 76,2 и 51 mm, 127 mm броня на кулите на 203 mm на рубката: разбира се тези цифри нямат никаква връзка с реалността [5] . Греши се и за далечината на плаване 14 000 мили на 15 възела, реалната далечина съставлява 8640 мили на същия ход [6] .

„Кливландите“ имат гладкопалубен, със седловатост, корпус, такъв подход към проектирането на корпусите от 1930-те години става характерна черта на американската корабостроителна школа и се използва при корабите от най-различни класове – от разрушителите до линкорите от типа „Айова“. Корпуса е набран по надлъжната схема. По цялата дължина на корпуса върви двойно дъно, преминаващо в двоен борд, достигащ в краищата до първата платформа.

Новите крайцери имат същата дължина, както при „Хелена“, но ширината е увеличена с 1,4 m, тъй като още стадия на проектирането възникват сериозни съмнения относително устойчивостта, увеличението на ширината, без съответното увеличение на дължината, трябва да повлече след себе си намаляване на скоростта почти с цял възел, сравнено с 33,5 възела, получени от „Хелена“ на изпитанията, но плановете са, че водоизместимостта ще намалее до 9520 дълги тона и те ще бъдат с 230 тона по-леки от „Хелена“, а загубата на скорост ще е в рамките на не повече от 0,1 възела [7] .

Обаче, при детайлното проектиране, оценката на масата на силовата установка се увеличава от 1590 до примерно 1730 тона [8] и вече не може да се говори за намаление във водоизместимостта.

На първите кораби откритите мостици са поставени на покрива на щурманската рубка, и са съхранени бойните рубки, на последващите кораби за намаляване на претоварването бойни рубки няма. Характерна особеност на типа е липсата на илюминатори, това е направено за повишаване на живучестта [9] . Височината на надводния борд при нормална водоизместимост, поради претоварването, съставлява едва 7,6 m в носа (против 9,45 m при крайцера „Белфаст“ и 8,2 m при „Бруклин“) и само 5,6 m на мидъла и 6,4 m в кърмата.

Машинната установка остава четиривална ТЗА с мощност 100 000 к.с. Първоначалният проект предвижда поставянето на турбини за икономичен ход и първите кораби на серията ги получават, което трябва да подсигури плаване от 11 000 мили на 15 възела. Обаче надделява мнението, че крайцерските турбини не могат да поддържат висока крайцерска скорост във военното време и икономията от тяхното използване е малка. Още повече, стратегическите материали и производствените мощности са ограничени и на последващите кораби, започвайки от CL 57, турбините за икономичен ход не се поставят, а на по-ранните крайцери тези турбини са демонтирани [7] . Разположението на машините е съхранено, както на CL49. Но дължината на машинните отделения е увеличена в сравнение с „Бруклин“, за да се избегне теснотията. В проекта се предвижда, за компенсация на високата маса, нараснала по сравнение със „Сейнт Луис“, изготвянето на надстройките от алуминиеви сплави, но в условията на военното време надстройките са направени стоманени, което води до ръст на стандартната водоизместимост до 11 734 д. тона (практически толкова, колкото при „Судзуя“ в битието му на тежък крайцер и повече, отколкото когато е бил лек). Независимо от желанието за икономии, в сравнение с „Хелена“, това не е успешно, тъй като „Манчестър“ струва 34 055 871 $ [10] .

Увеличени в сравнение с „Бруклините“, почти път и половина, екипажа страда от влошаване на условията за обитаемост. „Кливландите“ стават нелюбими крайцери. Този проблем е решен едва при типа „Фарго“: там не само вместо половината хангар правят допълнителни кубрици, но и намаляват екипажа до 992 души.

Въоръжение Редактиране

Дванадесет 152 mm оръдия Мк. 16 в триоръдейни кули. Оръдията 152 mm/47 Мк. 16 са снабдявани с четири типа снаряди: бронебойни, полубронебойни (common) и два типа фугасни (с дистанционен взривател и с ударно действие). Полубронебойните носят 2,3% ВВ, фугасните 13%. Масата на всички типове снаряди е 46,7 kg, на заряда – 14,5, месинговата гилза тежи 12,8 kg. Началната скорост за всички снаряди е 812 m/s, максимална далечина на стрелбата е 21 473 m. По-късно за Мк. 16 е създаден „свръхтежък“ бронебоен снаряд с тегло 59 kg (заряд 0,9 kg или 1,53%). Диапазона на ъглите, при които се осъществява зареждането е от −5 до 20°. При ъгъл на възвишение над 20° скорострелността пада от осем до пет изстрела на минута, поради което оръдията не могат да се използват като зенитни. Оръдията имат индивидуални люлки, но трансмисията за вертикална наводка е обща. Макар и оръдията да могат да се вдигат по-високо, амбразурите ограничават ъгъла на възвишение на 41° [11] . Кулите са прекалено тесни, с разстояние между осите на оръдията от 1,4 m, а това води до увеличение на разсейването на снарядите при залп [12] .

Първите „Кливланди“, както и „Хелена“ (CL-50 Helena), носят новите 127/38 универсални оръдия в сдвоените установки Мк. 32 mod 0 (наистина дванадесетте броя са напълно линкорна норма), но тези двуоръдейни установки изстрелват само с 60% повече снаряди на установка, отколкото еднооръдейните 127/25 на „Бруклин“ [11] .

Зенитни автомати Редактиране

Лекото зенитно въоръжение първоначално е ограничено до 12,7 mm картечници, съгласно уточнения проект крайцерите трябва да носят четири учетворени 28 mm автомата и 200-тонен баласт за съхранение на устойчивостта, но проектното въоръжение не получава нито един крайцер, за това, че още преди влизането в строй на първия крайцер ненадеждните 28 mm автомати са заменени на сдвоени 40 mm „бофорси“.

Първите крайцери получават 4×2 „Бофорса“ (сдвоените бофорси тежат малко повече отколкото „чикагското пиано“ [13] ). На следващите крайцери броя на „бофорсите“ само се увеличава: CL57, 58, 60, 64 – 68, 81, 80 имат 4×4, 4×2, CL62 и 63 4×4, 6×2, CL106 и 107 6×4, 2×2, броя „ерликони“ е различен – от 13 до 21. Останалите крайцери получават стандартно въоръжение 4×4 и 6×2 „бофорса“ и 10 „ерликона“. Увеличението на числеността на екипажа повлича след себе си влошаване на битовите условия.

Брониране Редактиране

Общата маса на корабната броня съставлява 1568 тона – 13,18% от стандартната водоизместимост (при „Бруклин“ 1798 тона – 18,54% [14] ), за сравнение, за типа „Раймондо Монтекуколи“ този показател съставлява 1376 тона или 18,3% [15] , а при „картонените крайцери“ е 11,3 – 11,5% от стандартната водоизместимост [16] . Бронирането на крайцерите е „локално“, прикриващо само жизнено важните части на ко­раба с бронезащита. Бронирането като цяло повтаря „Бруклин“, но вертикалното брониране е значително ослабено, тъй като височината на късия главен пояс (не повече от 56 m) е намалена от 4,2 m до 2,7 m при същата дебелина (127 mm) и дължина, страниците на кулите от 76 mm до 32, кърмовите от 38 до 32 mm. Хоризонталното брониране е оставено без изменения. По горния края на поясите върви палуба от 80-фунтова стомана с дебелина 49,8 mm, (в района на двойния борд има дебелина 43,6 mm (70#)), в района на кърмовите кули няма бронирана палуба. Зоната на свободно маневриране за 49 kg снаряди с начална скорост 853 m/s съставлява при курсов ъгъл 90° 47 – 108 кабелта [7] . Против 203 mm (152 kg) снаряди на американските тежки крайцери зона на свободно маневриране отсъства [17] . Носовият погреб се защитава от тесен подводен пояс с дебелина 51 mm. Траверсите: носови – 92,25 mm и кърмови – 127 mm. Усилват само защитата на кърмовите погреби (дебелината на вътрешната надлъжна преграда е 120 – 76 mm). Барбетите на кулите имат дебелина 152 mm, те са и снарядни погреби. Към зарядните погреби вървят 76 mm подаващи тръби. Кърмовият заряден погреб е прикрит с кутия със 120 mm странични стени с външен траверс от 92,25 mm и 120 – 76 mm вътрешен траверс и 51 mm покрив. Конструктивна противоторпедна защита няма.

Енергетична установка Редактиране

Силовата установка е паротурбинна четиривална. Всички кораби на типа в качество на главни механизми имат четири водотръбни котли „Бабкок и Уилкокс“ (на английски: Babcock & Wilcox), снабдяващи с пара 4 турбозъбчати агрегата на „Дженерал Eлектрик“ (GE), с обща мощност 100 000 к.с. Котлите са с параметри на парата (налягане – 43,7 kg/cm² (634 psi), температура– 454,4°С (850 °F)) [18] , която трябва да подсигури ход 32,5 възела. Силовата установка е ешелонен тип, такъв тип компоновка на установката, след инцидента с „HMS Hunter (1936)“, се използва в САЩ за корабите от най-различни класове – от разрушители до линкори. Реалната маса на установките на крайцерите този тип съставлява 1839 – 1959 дълги тона [18] и тяхната тяговъоръженост е много голяма – 18,7 – 19,9 kg/к.с. повече не само отколкото на всеки един от чуждестранните крайцери, но дори и отколкото на „Бруклин“ (17,9 kg/к.с.).

Макар да има съмнения за достигането на проектната скорост, се предполага, че тези крайцери, както и „Бруклините“, ще превишат проектната скорост, но тук конструкторите ги очаква тежко разочарование. За сметка на това с маневреността всичко е наред [19] .

Крайцерите не развиват проектната скорост, независимо от превишаването на проектната мощност, така например на изпитанията CL-80 развива скорост 31,93 възела при мощност 103 505 к.с. и водоизместимост 14 000 тона [6] . Скоростта на болшинството крайцери по време на тяхната службы не надвишаеа 30 възела [20] .

Пълният запас гориво, в сравнение с „бруклините“, намалява и съставлява 1504 – 2100 д. тона. Реалната далечина нараства незначително и съставлява при най-икономичните 8640 морски мили на ход 15 възела [6] .

Както и при „Сейнт Луис“ в първоначалния проект е планирано само два турбогенератора, но с мощност по 600 кW, и два дизел-генератора [21] , общата мощност на всички електро-генератори, както и на „Хелена“ трябва да бъде 2200 kW, но в окончателния си вид всички крайцери получават четири турбогенератора с мощност по 600 kW и два дизел-генератора, които имат мощност по 250 kW [22] .

Поставяно е допълнително радиолокационно оборудване. Свалят се „ерликони“, а се поставят допълнителни „бофорси“. Най-разпространеното въоръжение, сред тях, към май 1944 г. става следното: 4×4 и 6×2 „бофорса“ и 10 „еликона“.

По-близо към края на войната от крайцерите за снижаване на претоварването се сваля единият от катапултите и далекомерите от кули № 1 и № 4, но тези мерки са само капка в морето, тъй като е ослабена и противоосколъчната защита на постовете. Крайцерите, разбира се, не се преобръщат на служба, но резерв за последваща модернизация не остава.

В края на май 1943 г. в резултат на бойния опит, са поставени по два независими аварийни дизел-генератора с мощност по 60 kW на всички крайцери от този тип [22] .

Име Име Фирма-строител Заложен Спуснат Влиза в строй Забележки
„Кливланд“ CL-55 Cleveland New York Shipbuilding 1 юли 1940 1 ноември 1941 15 юни 1942
„Колумбия“ CL-56 Columbia New York Shipbuilding 19 август 1940 17 декември 1941 29 юни 1942
„Монпелие“ CL-57 Montpelier New York Shipbuilding 2 декември 1940 12 февруари 1942 9 септември 1942
„Денвър“ CL-58 Denver New York Shipbuilding 26 декември 1940 4 април 1942 15 октомври 1942
„Амстердам“ CL-59 Amsterdam New York Shipbuilding 1 май 1941 22 август 1942 - достроен като самолетоносач: Independence (CV/CVL-22)
„Санта Фе“ CL-60 Santa Fe New York Shipbuilding 7 юни 1941 10 юни 1942 24 ноември 1942
„Талахаси“ CL-61 Tallahassee New York Shipbuilding 2 юни 1941 - - достроен като самолетоносач: Princeton (CV/CVL-23)
„Бирмингам“ CL-62 Birmingham Newport News 17 февруари 1941 20 март 1942 29 януари 1943
„Мобил“ CL-63 Mobile Newport News 14 април 1941 15 май 1942 24 март 1943
„Вансен“ CL-64 Vincennes Bethlehem, Quincy 7 март 1942 17 юли 1943 21 януари 1944 заложен с името Flint
„Пасадина“ CL-65 Pasadena Bethlehem, Quincy 6 февруари 1943 28 декември 1943 8 юни 1944
„Спрингфийлд“ CL-66 Springfield Bethlehem, Quincy 13 февруари 1943 9 март 1944 9 септември 1944
„Топика“ CL-67 Topeka Bethlehem, Quincy 21 април 1943 19 август 1944 23 декември 1944
„Ню Хейвън“ CL-76 New Haven New York Shipbuilding 11 август 1941 - - достроен като самолетоносач: Belleau Wood (CV/CVL-24)
„Хънтингтън“ CL-77 Huntington New York Shipbuilding 17 декември 1941 - - достроен като самолетоносач: Cowpens (CV/CVL-25)
„Дейтън“ CL-78 Dayton New York Shipbuilding 29 декември 1941 - - достроен като самолетоносач: Monterey (CV/CVL-26)
„Уилмингтън“ CL-79 Wilmington New York Shipbuilding 13 март 1942 - - достроен като самолетоносач: Cabot (CVL-28)
„Билокси“ CL-80 Biloxi Newport News 9 юли 1941 23 февруари 1943 31 август 1943
„Хюстън“ CL-81 Houston Newport News 4 август 1941 19 юни 1943 20 декември 1943 заложен с името Vicksburg
„Провиденс“ CL-82 Providence Bethlehem, Quincy 27 юли 1943 28 декември 1944 15 май 1945
„Манчестър“ CL-83 Manchester Bethlehem, Quincy 25 септември 1944 5 март 1945 29 октомври 1946
без име CL-84 Federal, Kearny - - - отменен
„Фарго“ CL-85 Fargo New York Shipbuilding 11 април 1942 - - достроен като самолетоносач: Langley (CVL-27)
„Виксбърг“ CL-86 Vicksburg Newport News 26 октомври 1942 14 декември 1943 12 юни 1944 заложен с името Cheyenne
„Дълют“ CL-87 Duluth Newport News 9 ноември 1942 3 януари 1944 18 септември 1944
без име CL-88 Federal, Kearny - - - отменен
„Маями“ CL-89 Miami Cramp 2 август 1941 8 декември 1942 28 декември 1943
„Астория“ CL-90 Astoria Cramp 6 септември 1941 6 март 1943 17 май 1944 заложен с името Wilkes-Barre
„Оклахома Сити“ CL-91 Oklahoma City Cramp 8 декември 1942 20 февруари 1944 22 декември 1944
„Литъл Рок“ CL-92 Little Rock Cramp 6 март 1943 27 август 1944 17 юни 1945
„Галвистън“ CL-93 Galveston Cramp 20 февруари 1944 22 април 1945 28 май 1958 влиза в строй като ракетен крайцер CLG-3
„Янгстаун“ CL-94 Youngstown Cramp 4 септември 1944 - - отменен
„Бъфало“ CL-99 Buffalo New York Shipbuilding 31 август 1942 - - достроен като самолетоносач: Bataan (CVL-29)
„Нюарк“ CL-100 Newark New York Shipbuilding 26 октомври 1942 - - достроен като самолетоносач: San Jacinto (CVL-30)
„Амстердам“ CL-101 Amsterdam Newport News 3 март 1943 25 април 1944 8 януари 1945
„Портсмът“ CL-102 Portsmouth Newport News 28 юни 1943 20 септември 1944 25 юни 1945
„Уилкс-Бар“ CL-103 Wilkes-Barre New York Shipbuilding 14 декември 1942 24 декември 1943 1 юли 1944
„Атланта“ CL-104 Atlanta New York Shipbuilding 25 януари 1943 6 февруари 1944 3 декември 1944
„Дейтън“ CL-105 Dayton New York Shipbuilding 8 март 1943 19 март 1944 7 януари 1945

Крайцерите се оказват най-слабия проект на военното време. Набързо скалъпена воен­на импровизация, подчинена на две изисквания – по-бързо, по-мощно. Крайцерите са небалансирани – настъпателните качества на крайцерите се считат за приоритетни пред отбранителните. Независимо от спешното им построяване, крайцерите попадат не в тези боеве за които се проектират [23] .

Лекото зенитно въоръжение е недостатъчно: два пъти по-малко, отколкото при „Балтиморите“, които са по-големи само с 2000 тона, и с шест ствола по-малко, отколкото при двойно по-малките „Атланти“. Крайцерите имат един специфичен недостатък, който другите флотове оставят още в броненосната епоха: носят като въоръжение два среднокалибрени оръдия с близки калибри, което затруднява пристрелката на средни и големи дистанции по една цел. Фридман пише по този повод, что много специалисти считат наличието на два близки калибъра за недостатък, и обратно, на първо място масата на снарядите се различава двойно, второ друг голям калибър зенитна артилерия просто няма в САЩ [24] . Бронирането е ослабено в сравнение с прототипа. Лишени от мощта на „Бруклините“, те не стават зенитния щит за самолетоносачите. „Кливландите“ имат и много голямо строително претоварване.

Модернизационният потенциал на „Кливландите“ се оказва неголям, и за това те отиват за скрап по-рано от своите „по-големи братя“.

Защитата в пределите на силовата установка е по-лоша, отколкото при „Бруклин“, но все пак може да се счита за достатъчна [7] , а в същото време незащитените носова и кърмова краища (с дължина 75 и 55 m съответно) могат да доведат до гибел на кораба в случай на подводни пробойни даже при условие, че кораба се намира в зоната на свободно маневриране и бронята не е пробита. Схемата на защита „всичко или нищо“ е предназначена за боеве на големи дистанции, в които крайцерите нямат шанс да участват. По опита на бойните действия незащитените краища лесно се разрушават даже от снарядите на разрушители и осколки, което води до обширни наводнявания. Наличието на напречни водонепроницаеми прегради малко помага, тъй като те също могат да бъдат пробити. Лошо се проявяват и като крайцери за ПВО, именно крайцер от типа „Кливланд“ не успява да опази подопечния си от един-единствен японски самолет [25] . Екипажа на тях е огромен – два пъти повече, отколкото на „Атлантите“ и със сто души повече, отколкото на много по-мощните „Балтимори“. През 1947 г. тези нови крайцери (някои от които нямат и две години) са извадени в резерв, а в периода 1959 – 60 г. са дадени за скрап [26] .


HISTORY OF THE U.S.S. THOMAS J. GARY

Bobbing around in the vicinity of 60 S., 158 E., these picket ships spent most of their antarctic tour on the stormest seas on earth, observing atmospheric conditions and reporting weather. These Edsall-class vessels were modified destroyer escorts fitted with electronic gear for use in early-warning networks. These ships were particularly suitable for the control and guidance of aircraft, a role they performed for planes flying along the 2,500-mile route from Christchurch, New Zealand to Antarctica. For four seasons (Deep Freeze 62-65), New Zealand provided Loch-class antisubmarine frigates, vessesls similar in construction to Edsall-class ships to assist in the picket role.


USS Mazama AE-9

Mazama received five battle stars for actions in the Pacific Theater of Operations at Guam, The Philippine Campaign, Saipan, Tinian, Okinawa. The Mazama was also part of the American Occupational Force of the Japanese Home Islands following the end of World War II.

Specifications

  • Class & type: Lassen-class ammunition ship
  • Displacement: Light: 6,350 tons
  • Full load:13,855 tons
  • Length: 459 ft (140 m)
  • Beam: 63 ft (19.2 m)
  • Draught: 25 ft 11 in (7.9 m)
  • Propulsion: Diesel 1 × shaft, 6,000 hp (4.5 MW)
  • Speed: 16 knots (30 km/h)
  • Capacity: 5,000 deadweight tons
  • Complement: 280 officers and enlisted
  • Armament: 1 × single 5 in (127 mm) 38 caliber gun, 4 × single 3 in (76 mm) 50 caliber guns, 2 × twin 40 mm guns, 8 × twin 20 mm guns

Service

Mazama built as an ammunition ship using C‑2 hull plans, began her war service 6 May 1944. On that date, having filled her holds with high explosives, she departed Boston for the Pacific. Arriving at Majuro 4 June, she immediately assumed her dangerous, but extremely vital, mission of receiving and delivering ammunition to ships at sea and in port. She remained at Majuro through 12 June thence proceeding via Eniwetok to Saipan, arriving 21 June, just after the Battle of the Philippine Sea. She continued on in support of Saipan‑Tinian operations, rearming units of the 5th Fleet, including renowned Fast Carrier Task Force 58, until 11 July. Mazama sailed for San Francisco 4 August, arriving on the 24th and departing again on 19 September for the combat area.

USS Mazama (AE-9) was laid down 14 April 1942 by the Tampa Shipbuilding Co., Tampa, Fla. launched 15 August 1943 sponsored by Mrs. Edward V. Rickenbacker and commissioned 10 March 1944, Comdr: P. V. R. Harris, USNR, in command.

Mazama built as an ammunition ship using C-2 hull plans, began her war service 6 May 1944. On that date, having filled her holds with high explosives, she departed Boston for the Pacific. Arriving at Majuro 4 June, she immediately assumed her dangerous, but extremely vital, mission of receiving and delivering ammunition to ships at sea and in port. She remained at Majuro through 12 June thence proceeding via Eniwetok to Saipan, arriving 21 June, just after the Battle of the Philippine Sea. She continued on in support of Saipan-Tinian operations, rearming units of the 5th Fleet, including renowned Fast Carrier Task Force 58, until 11 July. Mazama sailed for San Francisco 4 August, arriving on the 24th and departing again on 19 September for the combat area.

Anchoring at Manus 9 October, the ammunition ship prepared for the liberation of the Philippines. She steamed on the 15th for Kossol Roads, continuing on to Leyte Gulf, arriving 23 October 3 days after the Leyte landings. She remained in the gulf, in spite of intense and bitter air activity, through the battles off Samar and in Surigao Strait. Following these battles she rearmed the units of the 7th and 3d Fleets.

On 1 November, Mazama departed for Kossol Roads and Ulithi Atoll. While at anchor in the latter, 20 November, she witnessed the first successful attack of the kaiten. By 1 December she was beaded for Espiritu Santo to replenish her cargo returning to Ulithi 5 January 1945. There, at 0650 12 January, a suspicious object was sighted off the starboard quarter. Four minutes later an explosion rocked the ship. She developed a 2° list to port and was down at the head. Pumps were immediately started to counteract flooding, later ballast was emptied to reduce the forward draft which had increased to 35 from 23 feet the change in draft aft, from 25 to 21 feet. By midafternoon, having suffered the loss of eight men, one dead and seven seriously injured, she began to transfer serviceable ammunition unserviceable munitions were dumped at sea.

The next day the caulking and plugging of open seams was begun. Temporary repairs completed by 6 March, Mazama steamed for San Francisco, arriving 4 April. She then headed back toward the Philippines 9 June with 5,000 tons of ammunition. On 2 July she entered San Pedro Bay where she remained through the end of the war.

On 19 August she rendezvoused off the Japanese coast with TG 30.8 whose units were under orders to stand by until the signing of the official surrender document. She then returned to the Philippines, discharging remaining cargo, and sailed to the United States, arriving 23 November at Seattle to prepare for inactivation and transfer to the Pacific Reserve Fleet. On 12 April 1946 she steamed to San Diego where she decommissioned 3 August.

Mazama recommissioned 24 April 1952 and was assigned to Service Force, Atlantic Fleet. For the next five years she operated off the east coast with annual deployments with the 6th Fleet. During her 1956 Mediterranean deployment (1 May to 11 October) she was part of the logistics force in the eastern part of that sea as the crisis over Egyptian nationalization of the Suez Canal heightened. The crisis erupted in late October into armed conflict between Israel, the United Kingdom, France, and Egypt. Following her return to the east coast, Mazama decommissioned 10 June 1957 at Orange, Tex., where she remained as a unit of the 16th Fleet until 1961.

On 27 November 1961 Mazama again recommissioned. Home ported at Mayport, Fla., for the next four years, she participated in fleet exercises along the Atlantic seaboard and in the Caribbean. During fall 1962 exercises in the latter area she was called on to support the ships enforcing the Cuban quarantine. In 1964 she was again deployed to the Mediterranean, where, during the month of August, she stood by in support of the Cyprus patrol as civil unrest and fighting between Greek and Turkish Cypriots threatened an uneasy peace in the eastern Mediterranean.

Mazama returned to Florida 23 December to operate out of Mayport until August 1965. On 20 August she moored at Davisville, Rhode Island, her new home port. Her deployment schedule was also changed and the next year she was assigned to the 7th Fleet.

Departing Davisville 17 March 1966, she arrived at Subic Bay 5 May and for the next six months supported units of the 7th Fleet in operations off the coast of Vietnam. On 3 November Mazama was relieved by Shasta. She then headed back to Davisville via the Suez Canal, completing her round-the-world cruise 20 December.

After a cruise to the Mediterranean in late 1967 through early 1968, Mazama returned to operate with and supply ammunition to the 2d Fleet into 1969.


“Solidarity Day” rally at Resurrection City

On June 19, 1968, a long-term anti-poverty demonstration known as Resurrection City reaches its high-water mark. On “Solidarity Day,” over 50,000 people flock to the Lincoln Memorial in Washington, D.C. to protest, sing, hear speeches and demonstrate on behalf of national legislation to address the plight of the American poor. “Today is really only the beginning,” Rev. Ralph Abernathy tells the crowd. “We will not give up the battle until the Congress of the United States decides to open the doors of America and allow the nation’s poor to enter as full-fledged citizens into this land of wealth and opportunity.”

In May 1968, poor people from all over the country came to the National Mall and made temporary homes in plywood shelters, creating a settlement they called Resurrection City. The protest began less than two months after the assassination of the Rev. Dr. Martin Luther King, Jr., and grew out of the Poor People’s Campaign and the campaign for an Economic Bill of Rights, both of which had been major focuses of King’s at the time of his death. The goal was to convince legislators of the need for laws that would lift poor people of all races out of poverty, and to sway public opinion by making the plight of the poor impossible to ignore. Protesters came from all over the country—�ravans” drove from as far away as Los Angeles and Seattle while a 𠇏reedom Train” brought people from Memphis and one group from Marks, Mississippi rode mule-drawn wagons.

Marches and demonstrations took place in Washington as more and more activists arrived throughout May, including a Mother’s Day march organized by the National Welfare Rights Organization and led by Coretta Scott King. Ethel Kennedy, wife of Sen. Robert Kennedy, was involved with the demonstrations, and his funeral procession stopped at Resurrection City on June 8, following his assassination on June 5. Businesses, schools and other fixtures of normal life flourished within the settlement, which also saw conflicts stemming from animosities between different groups living there, leadership disputes and the inherent uncertainty of living in makeshift dwellings on the National Mall. During this time, leaders of the movement met and testified before members of Congress. The Rev. Jesse Jackson, dubbed the “mayor” of Resurrection City, sought to lift spirits with his sermons, one of which became famous for the chant of “I am somebody!” which temporarily re-energized the protesters. The original permit issued by the National Parks Service expired a few days before Solidarity Day, but it was extended by four days.

After being moved due to an internal conflict among organizers, Solidarity Day took place on Juneteenth and was attended by over 50,000 people. Abernathy and Coretta Scott King spoke, along with leaders of the Southern Christian Leadership Conference, Native American activist Martha Grass, the president of the United Auto Workers (80 busloads of UAW members were in attendance) and Democratic presidential hopefuls Eugene McCarthy and Hubert Humphrey.

The day may well have gone down as a powerful and peaceful day of activism on par with the 1963 March on Washington for Jobs and Freedom, but the conclusion to the story of Resurrection City was far less inspiring. Allegedly in response to rocks thrown at them from the camp, and with the Parks Service permit expiring, the police moved to evict residents on June 23, firing tear gas into Resurrection City and rounding up its occupants for arrest. One SCLC leader remembered the eviction as “worse than anything I saw in Mississippi or Alabama.”


Watch the video: USS Seattle AOE 3 Decommissioning